Нощта

Нещо, което написах в началото на пандемията

Нощта се спуска тихо, като пролетна мъгла. Без претенции, без страсти, ей така – естествено. Както е най-добре. Светлината чезне, но това не плаши. С мрака идва любовта. Времето да се почувстваш, да се сетиш още кой си. Да си цял и безграничен. Обичам нощта. Бях го забравил.

В такива нощи дишаш пълноценно. И всичко е възможно. Всъщност, това винаги е така. Но през по-голямата част от времето не си позволяваме да си го спомним.

Харесват ми тези междинни състояния. Денят не бърза да си тръгва, а нощта не смее да го притеснява. Пристъпва кротко, на пръсти, знаейки че и нейният ред ще дойде. И утре, и след него. И в това е красотата. А когато първите слънчеви лъчи погалят тъмната й дреха, няма да се дърпа. Ще се оттегли, все тъй ефирна. И ще потъне в сън до новата ни среща.